Борис Христов – велик традиционалист и велик иноватор

Материал на Стоян Бончев   p18.stoyan resizesd 2

Вместо Увод

boris-christoff-homeПриносът на една личност към човечеството едва ли би могъл да се съизмери само и единствено като принос към конкретна държава, кауза, наука или област. Ако някой с живота и делото си е допринесъл за духовното израстване на хората, за тяхното вдъхновение и пробуждане, то неговият принос е съществен за всяка една област и частица от тяхното битие.

Приносът на Борис Христов към българското и оперно изкуство е част от приноса му към световното оперно наследство, част от приноса му към израстването на вокалното изкуство, към музиката и най-вече към морално-етичното и духовно облагородяване на милионите вдъхновени, ентусиазирани, разплакани и занемели пред красотата на пеенето му хора.

Борис Христов облагороди и обогати пеенето с тембри, динамики, себеизразяване, които издигнаха представите за певческото изкуство на ново, по-високо стъпало. А какъв по-голям принос от това да въздигнеш именно музиката – тази най-велика, най-дълбока и най-обширна наука за живота.

Пеенето на Борис далеч надхвърля рамките на концерт или оперен спектакъл. То пробужда индивидуалното съзнание, възвишените стремежи и копнежи към великото в живота, дава широта и простор за полета на човешките мисли и чувства.

Приносът на Борис Христов към българското оперно пеене има и по-конкретни, по-материални измерения, макар и те да са на по-заден план, защото тяхното наличие, разгледано извън контекста на борисхристовото певческо изкуство и личен пример, биха имали далеч по-малък принос.

През 1986 година в Рим е открита “Българска Академия за изкуство и култура – Борис Христов”. Великият българин дарява дома си на българската държава, за да се грижи за развитието на млади оперни певци. Борис Христов дарява и родния си дом в България, намиращ се на столичната улица “Самуил” 43, който по-късно става “Музикален център – Борис Христов” за подготовка на млади дарования.

Почти целия си певчески живот Борис Христов прекарва извън България, но нито за миг не е дал повод за съмнение в любовта към страната и народа си, към уважението и готовността да помогне всячески на българските оперни артисти.

Идеята на Борис да построи със собствени средства музикална академия в София среща категоричен отпор от академичните среди заради условието на велкия бас в тази академиа да преподават само италианци, на които той лично ще поеме възнаграждението. Силният протест на няколко известни личности в тези среди накланя везните в посока висшият партиен апарат да не позволи на Борис да реализира намеренията си.

Едва ли има по-подходящо доказателство за тези някоко фрази от самите негови думи казани пред български кореспондент в Милано през 1960 г.: “Кой не иска да се върне у дома?...Как искам да отпочина на родна земя...Сега обаче имам извънредно много задачи. Аз нямам право да се отказвам от моите ангажименти, защото България трябва да се гордее с мене така, както и аз се гордея, че съм българин!”

Дали е случайно или не, но е факт, че Борис Христов е първият от една цяла плеяда велики български баси и един от първите от плеяда велики оперни певци. Въпреки всички междуличностни конфликти, които, за голямо съжаление са неизменен спътник на повечето големи артисти, аз съм твърдо убеден,че в ранните години, белязани предимно от любов към музиката и ентусиазъм, Борис Христов е бил вдъхновение и пример както за Николай Гяуров и Никола Гюзелев, така и за по-младите световни певци като Бойко Цветанов, Димитър Станчев, Юлиян Константинов, Орлин Анастасов и др.

Няма по-велик принос от това да вдъхновяваш и да разпалваш любов и ентусиазъм у някого. А именно Борис Христов е, може би, най-големият вдъхновител.

Първият оперен глас, който чух в живота си беше именно неговият и то не в оперен репертоар, а в космическата „Многая лета” на Бортнянски от уникалните записи в Патриаршеската катедрала през 1976 – годината на моето раждане.

Когато прозвуча гласът на Борис целият настръхнах, онемях от възторг и дори усетих известна доза страхопочитание към могъществото и магнетизма на тези звуци.

Според изследователите на неговия живот записите били празник в културния живот на страната ни и мнозина ги разглеждали като основа за един нов етап в съвременната културна история на България, свързващ най-ярките творчески достижения на нашия век с не-пресъхващите извори на старото българско наследство. Те не изменяли представата за международния престиж на Борис Христов, но със скритите си патриотични и творчески измерения се превърнали в първостепенен факт от биографията на певеца.

И както прославеният в средновековието композитор и майстор-певец св. Йоан Кукузел Ангелогласния получи небесното застъпничество на Божията Майка чрез иконата Одигитрия, от Великата лавра в Атон, така и Борис Христов под застъпничеството на българските светии предостави за поколенията един нов облик на славянската музикално-песенна стилистика, като издигна пред очите на съвременния свят българското културно наследство и православна традиция.

Изграждането на Борис Христов като един от най-великите оперни артисти

Корените на Борис Христов по бащина линия идват от Македония и са свързани с музиката. Още през ХIХ в. дядо му Христо Совечанов бил известен като първи певец в местната българска църква в Битоля. Наричали го с прякора “Псалта”, разказва се, че хората извървявали десетки километри, за да дойдат в Битоля и да го слушат как пее. Баща му Кирил (с бащино име Христов, което все по-често се явява като фамилно) също бил с изявени музикални способности – бил чудесен тенор и сравнително добър цигулар. Освен това Кирил Христов бил типичния за онова време интелектуалец – известен и като преподавател и като музикант – завършил в родината си първо филологическо образование той получава втора диплома (по френска литература) в Лион.
В началото на миналия век цялото семейство се премества в България – първоначално в Асеновград, а по-късно – в София. През 1906 г. Кирил се оженва за Райна Теодорова (Фьодоровна) Иванова – от руски произход, родена в Одеса. През 1907 г. се ражда първия им син – Николай, а на 18 май 1914 г. (в Пловдив, където семейството се премества във връзка с работата на Кирил) се ражда и втория им син – Борис. По време на Първата световна война семейството се премества отново в София, където в следвоенните години протича детството на Борис Христов – спокойно и безоблачно. Уви, това ще е единствения спокоен и безоблачен период в живота му!
В детските години музиката не е заемала централно място в светоусещането на Борис Христов. Баща му често кани приятели в дома, за да свирят и пеят, брат му Николай има хубав глас и взема активно участие, но Борис остава встрани и само слуша мълчаливо. Към 14-15 годишна възраст музикалните интереси на съвсем младия Борис Христов започват да се пробуждат. За това важна роля изиграват оперните спектакли в Софийската опера и домашната фонотека, в която се намират записи на най-великите за времето си певци – Шаляпин, Скипа, Пертиле. Борис започва все по-активно да участва в изявите на гимназиалния хор и да прави все по-голямо впечатление с гласовите си данни. През 1933 г. Борис завършва гимназия и се записва в Юридическия факултет, следвайки стъпките на брат си. Тогава той се явява на приемен изпит за хор “Гусла” – създаден през 1929 г. и вече утвърден като един от най-добрите в България. Ръководителят на хора Асен Димитров – пианист, диригент и преподавател – приема Борис възторжено с думите: “Талантът ти е безценен Божи дар. Трябва да посветиш живота си на пеенето!” Скоро Борис Христов става един от най-предпочитаните солисти в хор “Гусла”, с който изнася концерти в Унгария, Югославия, Австрия, Полша и Германия в годините до 1940 г. По това време Борис пее и в хора към катедралата “Свети Александър Невски”, където естествено се изпълнява най-вече религиозна музика. Освен това той участва понякога и в оперни спектакли, като допълнителен хорист. В края на 30-те години братята Христови са по-известни в София със своите музикални заложби, отколкото като бъдещи юристи. Те активно участват в една група меломани, която се събира в кръчмата “Казаците” на ул. “Витошка”, където се свири и пее на поразия, но освен това се водят и оживени разговори за певци, диригенти, оперни постановки, актьори и поезия. През 1939 г. Борис Христов завършва право в Университета, където е следвал с усърдие, но без особен интерес и отбива военната си служба в кавалерията, където усъвършенства старата си страст да язди. След това Борис постъпва в Магистратурата, за да работи по специалността си, но е изпратен в Пазарджик – по онова време скучен и лишен от всякакъв музикален живот град. След година го преместват в София, където може да посвети свободно си време на “Гусла”. По това време Борис Христов съвсем не мисли за кариера на професионален певец, въпреки значителната си концертна дейност като хорист и солист. Датата 19 януари 1942 г. се оказва решаваща в това отношение – тогава се чествал празника на войската и на големия площад пред Царския дворец хора към царския параклис (в който участвал Борис) изнасял концерт, макар че температурата била – 18 °С! След съответните церемонии на площада официалните лица били поканени на прием в Двореца; заради големия студ били поканени и хористите. Самият Борис Христов си спомня: “Хапвахме си с голям апетит и бяхме изпили и по няколко чаши вино, за да се стоплим, когато дойде пратеник на царския церемониал да ни съобщи, че царят пожелал да изнесем малък концерт за неговите гости.” Тогава Ангел Константинов (приятел и колега на Борис, заместник-диригент на хора при “Св. Александър Невски”) се обръща към него: “Борисе, само ти можеш да спасиш положението и да се представим добре. Ние ще изпеем най-напред няколко църковни хора, които царят обича, а ти ще закриеш програмата с подходяща за случая песен – “Гибелта на Никифор”.
Царят, Царицата и публиката са очаровани, въпреки че Борис Христов бил много притеснен преди изпълнението. Самият той споделя: “Царят се приближи да поздрави лично диригента и хористите. Аз бях на последния ред. “Браво, младежо! Имате наистина чудесен глас! И свалихте главата на Никифор с голямо майсторство! Каква роля готвите в операта? Кога имате представление? За нас би било удоволствие да Ви чуем пак.” “Ваше Величество – отговорих – не съм професионален певец, аз съм съдия в началото на кариерата си.” “Съдиите са нещо важно – отвърна царят след кратко мълчание – но в България са достатъчно. А добрите певци са нещо много рядко. Ако искате наистина да сте полезен на страната ни, трябва да се посветите на пеенето и да оставите съда.” Христов и присъстващите не отдават на думите на царя особено значение, приемайки ги за най-обикновена любезност и тяхната изненада е огромна, когато след седмица в дома на семейство Христови пристига писмо от Царската канцелария, с което се съобщава на г-н Борис Христов, че му се отпуска стипендия, за да учи пеене в чужбина. Писмото предизвиква объркване в семйството – Борис се страхува да вземе сам едно толкова отговорно решение и да се посвети на пеенето, Райна е против – тя смята, че по-малкия и син има стабилна професия и не трябва да се впуска в авантюри, Николай смята, че бъдещето на брат му е в пеенето. Кирил Христов е мълчалив, но в крайна сметка той произнася “присъдата” след няколко дни: Тръгвай, сине, заминавай! Бог да тепази!”.
Царската стипендия е приета, а за специализацията е избрана Италия, разбира се, а за дата на тръгването рожденния ден на Борис. И така, на 18 май 1942 г. вечерта Борис Христов се качва на влака за Милано и се отправя към световните музикални върхове. Така, почти случайно, започва една от най-впечатляващите певчески кариери на ХХ век, но докато достигне тя своя апогей предстои да бъде извървян дълъг и трънлив път. В Рим Борис Христов се свързва с един братовчед на баща си, който е съветник в посолството и страстен поклонник на оперната музика, веднага му урежда среща с известни баритон Джузепе де Лука, който го посреща любезно в дома си и лично му акомпанира. За съжаление де Лука е твърде зает, за да го приеме. Той обаче го изпраща при неговия приятел Рикардо Страчари – също така именит баритон. Борис все пак иска да чуе и мнението на Аурелиано Пертиле на когото винаги се е възхищавал. Пертиле го прослушва и му предрича блестяша кариера, като също му препоръчва Страчари за учител. Между Борис Христов и Рикардо Страчари веднага се създава сърдечно приятелство, въпреки че като преподавател италианския баритон е много строг – 5-6 месеца Борис пее само вокализи, все по-сложни и по-сложни – песните и ариите са “извън закона”. След тази “карантина” следват старинни църковни арии и най-после – оперния репертоар. Страчари е убеден, че гласът на Борис е баритон – високите тонове се получават изумително лесно и чисто, но Борис знае (или може би, по-точно казано, чувства), че е бас. Това става повод за спречкване между двамата един ден: “Маестро, баритоновите партии ме изморяват. Наистина най-добре се чувствам в централния басов регистър”, ядосан Страчари отговаря, че той е маестрото и той знае кое е най-добре. Но Борис Христов остава твърд – тази негова твърдост и безкомпромисност на характера по-късно ще стане едва ли не прочута – “Вие знаете, че прекъснах кариерата си от любов към пеенето! Но.....аз мога да се върна в България и да се откажа от Вашите уроци...” “Не, чакай – спира го Страчари – почини си десет дни и после ела при мен с една ария за бас и една за баритон. И ще видим.”

Точно след десет дни Борис се явява в дома на баритона на “Корсо Триесте” 25, където е и де Лука. И двамата изслушват с интерес двете арии. След това водят разговор по между си, който се струва на Борис цяла вечност. Накрая Страчари се приближава и казва: “Добре, Борис, продължи да учиш като бас. Съгласен съм с приятеля си де Лука.” Борис е на седмото небе от щастие – в изблик на чисто балканска чувствителност той прегръща и двамата певци. Оттук нататък учението навлиза в най-сериозната си фаза – учителят “натиска педала до дупка”, за да разбере какви са действителните възможности на гласа – основата на италианския басов репертоар е разучена задълбочено (Мефистофел, Филип II, Дон Базилио), както и партията на Лепорело из “Дон Жуан” от Моцарт – и тембровите възможности на гласа и музикалната интелигентност на 28-годишния българин, която му позволява да вниква мигновенно в психологията на героите, надминават всички очаквания на Страчари. Края на 1942 г. и началото на 1943 г. са извънредно плодотворни по отношение на обученито на “Корсо Триесте” 25.
На международната сцена се разиграват драматични политически събития – на 25 юли 1943 г. пада фашизмът в Италия и последвалата гражданска война прави живота в родината на операта все по-труден. В България положението не е по-розово – на 28 август 1943 г. при не особено изяснени обстоятелства умира Цар Борис III – страната е разтърсвана от противоречия, в основата на които е Комунистическата партия.
Обстоятелствата са замъглени от воала на времето, но все пак Борис е принуден да се върне в България, тъй като стипендията му е невалидна. В родината си той прегръща родителите и приятелите си и малко по-късно заминава за Австрия, за да учи при един италианец на име Морати, който преподава в Залцбургския Моцартеум. Той обаче е възрастен и болен и скоро се връща в Италия. След това Борис преминава курс по драматична интерпретация при Анна Бар-Милденбург, който формира един от стълбовете в актьорското му майсторство. За кратко учи при Гунар Грааруд, при който задълбочава Моцартовия и Вагнеровия репертоар. Във Виена Борис се запознава със заместник-директора на хора на Виенските момчета, италианеца Романо Пикути, у който често гостува, когато изминава 300-те километра от Залцбург, където е на квартира. В началото на 1944 г. Борис се явява на прослушване за Виенската Щатсопер, но е отхрълен от новия директор – големия немски диригент Карл Бьом. Залцбург е в немската зона – въздушните тревоги и бомбардировките са често явление – Борис се спасява като по чудо, когато бомбите разрушават пансиона, където живее. Все пак в края на лятото на 1944 г. той не успява да избяга от нацистката заповед за формиране на славянски батальон, който да бъде включен в армията, която е готова да тръгне към България – офциално на страната на съюзниците след събитията от 9 септември 1944 г. Борис, разбира се, отказва бурно и непреклонно. За “награда” е депортиран в трудовия лагер Ранквайл Бредерис – на границата между Австрия, Швейцария и Лихтенщайн. За щастие това е само трудов лагер – работниците вършат тежка работа и режимът е строг. Има дори един почивен ден! Охраната не е била много строга – Борис е можел сравнително лесно да избяга. Да преплува близкия Рейн не е било голям проблем – той е бил отличен плувец, но се е страхувал, че ледената вода и последващото тичане на студа могат да съсипят гласа му завинаги. Затова е решен да се справи с пленничеството по друг начин – с песен! Той е успял да вземе със себе си няколко партитури, предимно руски песни, които пее при всеки удобен случай. Сформира и един хор от руски бежанци младежи. Макар и малко късно съюзниците стигат до лагера в Бредерис. В началото след навлизането на войските на Френския чуждестранен легион в лагера живота не се променя особено, но, за щастие, комендантът е страхотен меломан и чул за българина с чудесния глас иска да го използва за концерти за войниците си и за местното радио във Форалберг. Борис е освободен и настанен в една хубава къщичка в лагера, където го хранят повече от обилно. Следват поредица концерти, в които той запознава френските войници с Рахманинов, Мусоргски, Римски-Корсаков. Борис знае, че вече бившите пленници са длъжни да се върнат по родните си страни, но той иска да продължи обучението си в Италия. Затова, когато комендантът го повиква и казва: “Мосю Христов, дойде време всеки да се върне в родината си. Вярвам, че ще направите голяма кариера с гласа и таланта си. Бих искал да ви помогна по какъвто и да е начин”, той отговаря: “Мон колонел, бих искал да се върна в Италия. Помогнете ми да мина през границата, после ще се оправя сам”.

В края на август 1945 г. Христов и комендантът си стискат ръцете и се разделят с надеждата да се видят пак някой ден; за жалост това не става въпреки многократните и упорити опити на Борис да открие френския полковник няколко години по-късно. Една поредица от добре изготвени пропуски позволява на Борис Христов да отиде най-напред в Залцбург “за участие във фестивала”, после “за концерти в Инсбрук” и накрая в Италия “за окончателно репатриране”. Пристига в Комо на 17 септември 1945 г. и продължава за Милано, където разбира, че неговия стар учител Рикардо Страчари се е върнал в старата си къща на “Корсо Триесе” 25. Борис тръгва веднага за Рим и след три дни път – кога с влак, кога с каквото намери – пристига в столицата. На “Корсо Триесте” Страчари го посреща развълнуван, като едва познава в отслабналия и зле облечен човек своя някогашен ученик. Маестрото иска незабавно да чуе гласа и да започнат уроците отново. “Маестро, аз съм бежанец, връщам се от война и нямам пукната пара в джоба си. Как ще Ви плащам уроците?” е първата реакция на Борис. “Не се притеснявай – веднага отговаря Страчари – ще ми ги платиш, когато станеш прочут.” За щастие гласът не е засегнат от студа, глада и лишенията и учението може да продължи. Все пак първите месеци след връщането му в Рим са тежки за Борис. Той често няма пари дори и за един сандвич! Успява да намери безплатен подслон у къщата на адмирал Роберти, чрез който се запознава със семейство Болонди и пианистката Ана-Мария Кашоли, която се заема да организира първия му концерт. Той се провежда на 28 декември 1945 г. в Италианската асоциация "Санта Чечилия", а в програмата са включени главно руски и български песни. Христов веднага прави впечатление и се явява на прослушване при Ренато Фазано – артистичния директор на академята “Санта Чечилия”. Фазано е впечатлен и веднага ангажира Борис за един концерт, където той трябва да пее “Прощаването на Вотан” из Вагнеровата “Валкюра” на италиански. Концертът е предаван по радиото и е чут от много хора. Така се стига до оперния дебют на Борис Христов – на 12 март той пее Колин в операта “Бохеми” от Пучини в Общинския театър на Реджо Калабрия. Като че ли всичко е против този дебют – всякакви обстоятелства се опитват да попречат на Борис да пее на сцената: преди да замине се налага да се подложи на малка операция заради инфекция на врата; в Реджо Калабрия едно земетресение изпочупва стъклата на хотела му; и за капак възпаление на гърлото е на път да провали всичко. Тук много му помага баритонът Виторио Стоко – изпълнител на ролята на Марсел в “Бохеми”- с който Борис се запознава във влака за Калабрия.

Той се грижи за него в дните на репетициите и пази състоянието му в пълна тайна, за да не го сменят с друг певец. Сутринта на 12 март изглежда, че гласът и гърлото на Борис са наред. Представлението същата вечер минава великолепно, българския бас е извикан два пъти на бис в четвъртото действие, където е прочутата ария на Колин “Vecchia zimarra”. Ето какво си спомня самият певец: “Пях като насън, аплодисментите, виковете “бис, бис” ме стреснаха и се върнах към действителността, но не знаех какво да направя. Улових погледа на диригента, който ме подканяше да изпея още веднъж арията и така и направих, но публиката се успокои само когато я изпях и трети път.” Веднага след второто и последно представление Борис се връща в Рим, където на 15 март 1946 г. е поканен на обяд у семейство Болонди по случай рожденния ден на една млада приятелка на семейството – Франка де Рензис, дъщеря на видния музиколог и музикален критик Рафаело де Рензис. Борис е привлечен освен от огромната култура на де Рензис и от чара на дъщеря му. Те започват да се срещат често и да прекарват доста време заедно. Франка е жена с висока музикална култура и вкус, тя ходи на всичките му концерти и му урежда прослушвания. Лошият италиански на Борис не е пречка те да стават все по-близки. Постепенно Борис Христов започва да придобива известност и ангажиментите му се увеличават. Големият италиански диригент Виторио Гуи е сред хората, които са чули “Прощаването на Вотан” по радиото и иска Борис да пее през юли в Торино двете роли на Архангел Рафаил и Адам в “Сътворението” от Йозеф Хайдн. Това слага началото на дългото и особено плодотворно сътрудничество между Христов и Гуи, което ще остане стабилно през годините. Голям шум се вдига при изпълнението на Матеус Пасион от Бах няколко месеца по-рано в Римския театър Адриано, когато диригентът Ото Клемперер отхвърля две трети от записаните певци, като оставя на сцената само трима, един от които е Борис Христов. Освен това Борис участва в множество радио концерти. Въобще радиото изиграва определена роля за кариерата му. Във времена когато телевизията е била почти в областта на научната фантастика, честата поява по радиото определено допринася за изграждането на артистичния образ.

През юли и август Борис Христов пее за RAI в две роли, които никога повече няма да пее през кариерата си – Чирило във “Федора” от Джордано и Фараонът в “Мойсей” от Росини. На 30 август 1946 г. е неговия оперен дебют на римска сцена – Театро Адриано и ролята на Раймондо в “Лучия ди Ламермур” от Доницети. Следват 4 спектакъла на “Бохеми” в същия театър, които имат голям успех. След поредица концерти в които Борис изпълнява главно руски песни и песни от Брамс, той започва репетиции за спектакъла на “Борис Годунов” в Римската опера, където е поканен от диригента Антонио Вото за ролята на монаха летописец Пимен. Това е постановка, която е от изключително значение за Христов – тук той работи с големия бас Танкреди Пазеро (в ролята на Борис Годунов) и режисьора Александър Санин; освен това дебютира в един от най-големите оперни театри Италия. Овациите в публиката и печата за Борис са повече отколкото за самия Пазеро. Дори през трудните следвоенни години Борис не прекъсва връзката със семейството си, макар че писмата се изпращат и получават чрез хиляди трудности. В България положението на Кирил и Николай е тежко – комунистическия режим бавно, но сигурно ги смачква. Кирил е под непрекъснато наблюдение, а на Николай (вече един от най-известните адвокати в София) е отнето правото да бъде адвокат, след като отказва да се запише в Комунистическата партия. Той е изпратен в трудов лагер и това е началото на неговата душевна, а по-късно и физическа разруха, което неизбежно довежда да неговата трагична смърт през петдесетте години. За сметка на това в личния живот на Борис нещата се развиват чудесно. Той вече е официално сгоден за Франка и приет сърдечно от близките и. След “Борис Годунов” в Римската опера следват участия в Деветата симфония на Бетовен в Палермо, “Аида” от Верди и “Манон” от Масне в Каляри, “Месия” от Хендел в римския Театро Арджентина. На 4 юни 1947 г. Борис Христов дебютира в Миланската Скала в Немски Реквием от Брамс под палката на Виторио Гуи. През септември същата година е и оперния му дебют в Скалата в ролята на Пимен от безсмъртния шедьовър на Мусоргски. Успехът на Борис Христов в тази постановка е трамплин за международната му кариера, защото той впечатлява с изпълнението си двама англичани – сър Дейвид Уебстър, главен мениджър на лондонската Ковънт Гардън, който му предлага договор за сезона 1949-50 г. за главната роля в “Борис Годунов” и Валтер Леге, от музикалния отдел на HMV (His Master’s Voice), който му предлага да направи серия записи за музикалната къща по време на спектаклите. Борис веднага подписва договорите и е във възторг; той вече е отхвърлил предложението на Cetra за записи, тъй като не е бил убеден в техническото и ниво и възможностите за международна дистрибуция, но сега HMV му дава най-високото възможно ниво. Програмата на Борис продължава да е претрупана – той пее, пее, пее и пак пее: Реквием от Моцарт, Девета симфония от Бетовен и “Тристан и Изолда” от Вагнер във Венеция (град в който Борис се влюбва веднага), дебют в ролята на Досифей от “Хованщина” на Мусоргски (отново в сътрудничество със Санин) и Хаген от “Залезът на боговете” на Вагнер в Триест. В тези свои изпълнения Борис работи с едни от най-големите диригенти – Йонел Перлея, Тулио Серафин, Виторио Гуи. На 5 март 1948 г. Борис Христов дебютира в ролята на Борис Годунов в Театро Масимо в Каляри под палката на Серафин. Това е една от ролите, които ще го превърнат легенда и нищо чудно, че още дебюта му е посрещнат с възторжени отзиви. Но по-голям отзвук има спектакъла на “Хованщина” с който се открива прочутия Флорентински музикален фестивал Maggio Musicale на 24 април 1948 г.; Борис е в ролята на Досифей, а на пулта отново е Виторио Гуи. Няколко дни по-късно Борис дебютира и в ролята на Хайнрих Птицеловеца от Вагнеровата “Лоенгрин”. През лятото следват участия в Рим, между които са 5 спектакъла на Аида в открития театър Терме ди Каракала, а през септември Борис участва във фестивала на съвременната музика във Венеция, където пее в операта “Кардилак” от Паул Хиндемит. Борис споделя за тази опера, че в нея срещнал изключителни интонационни трудности и затова за вбъдеще избягвал съвременния репертоар. В началото на кариерата си си обаче, той се придържал към съвета на Гуи да приема всичко каквото му предложат, защото това е начин не само да се утвърди, но и да се почуства у дома си в реалността на оперния театър. До края на 1948 г. по съществените изяви на Борис са дебютите му в ролята на Якопо Фиеско от “Симон Боканегра” на Верди, Черевик от “Сорочински панаир” на Мусоргски и Каспар от “Вълшебния стрелец” на Вебер. 1949 г. започва с дебют в ролята на сър Джордж из “Пуритани” от Белини във Венеция, заедно с Мария Калас и Тулио Серафин, след което следва “Хованщина” в Скалата. В тази постановка Борис работи за първи път с диригента Исай Добровен, който е и режисьор на спектакъла. Успехът е невероятен, а сътрудничеството между Христов и Добровен ще даде великолепни резултати през следващите години, между които са и много изключителни записи, но за тях по-късно. През март отново в Скалата Борис има щастието да пее и с легендарния италиански тенор Тито Скипа, вече 60-годишен, в “Тайният брак” от Чимароза – една от малкото комични роли, които Христов е играл през кариерата си. През същия месец и в същия театър е и друг дебют – Падре Гуардиано в “Силата на съдбата” от Верди. На 28 април 1949 г. Борис е вече в Лондон за прави първия си запис – Песента на Варлаам из “Борис Годунов” с оркестър “Филхармония” и Херберт фон Караян. Престоят в Лондон е кратък – Борис трябва да се във Флоренция за Матеус Пасион и в Рим... за сватбата си. На 15 май 1949 г. Борис Христов се оженва за Франка де Рензис в Капела Етиопе във Ватиканските градини. Проста церемония, в тесен кръг. Борис има толкова ангажименти, че няма време да се организира нещо по-голямо, а още по-малко пък има време за сватбено пътешествие. За Борис Христов присъствието на Франка е вече жизнено необходимо и такова ще остане до смъртта му 44 години по-късно, въпреки пълното му отдаване на кариерата. През цялата тази блестяща кариера тя е неизменния му съветник – в дома им се пазят безброй листове изписани от по време на репетиции и представления – сценични бележки, мнения за акустиката на залата, за темпата, за интонацията, за съзвучието с оркестъра и т. н. През лятото на 1949 г. Борис Христов участва в Залцбургския фестивал в два днес почти легендарни концерта под диригентството на Караян – Вердиевия Реквием и Бетовеновата Девета симфония. И фестивалът и градът са доста по различни от военните години, когато Борис пребиваше в Залцбург. Следва друго забележително участие в Люцерн – “Сътворението” от Хайдн с Вилхелм Фуртвенглер на диригентския пулт. Интересно за това участие е да се отбележи, че на репетициите Фуртвенглер укорява немците Зеелер и Лудвиг за недобрата дикция на немски и посочва като пример за блестяща дикция българина Христов. През септември Борис прави поредната си дебютна роля – Сенека в “Коронацията на Попея” от Клаудио Монтеверди и отново (за кой ли път?!) предизвиква фурор в публика и критика с изпълнението си. Интересно е да се отбележи, че през октомври Борис пее за първи и последен път ролята на Банко из “Макбет” на Верди и то не на сцена, а в радиоизпълнение за Торинското РАИ, макар че прочутата ария на Банко “Come dal ciel precipita” е една от най-често изпълняваните от него на концертния подиум. В началото на септември Борис и Франка заминават за Лондон, където трябва да се състои дебютът на Борис в Ковънт Гардън в ролята на Борис Годунов. Постановката е made in England – от диригента до певците, от езика до режисурата. Борис знае малко английски, но и през ум не му минава да пее партията на този език. Той настоява и получава съгласие да пее на руски, което предизвиква буря от полемики по вестниците, тъй като останалите певци и хора пеят на английски. Големият проблем обаче се оказва режисьора – 24-годишния Питър Брук, който вече е известен с нетрадиционните си и скандални постановки. Това е първият, но не и последен сблъсък на Борис Христов с режисьори, певци и театрални агенти. Между двамата се разгарят остри спорове по отношение на декорите и сценографията, което в крайна сметка води до съобщение на Борис към сър Дейвид Уебстър, че той възнамерява да се откаже от постановката. Самият Херберт фон Караян, който по същото време е в Лондон за Деветата на Бетовен с участието на българския бас, убеждава Борис и Франка, колко отрицателни последствия може да има един такъв скандал за една кариера, чието международно утвърждаване до голяма степен зависи от това участие в Ковънт Гардън, но Борис остава непреклонен: “Или ще се махне тази сцена, или ще се махна аз!”. Няколко дни преди премиерата, когато положението изглежда почти безнадежно и семейство Христови вече стягат куфарите, сър Дейвид Уебстър съобщава на Борис, че има картбланш за съответната сцена. Премиерата на 19 ноември 1949 г. е триумфална! През следващите 30 години Борис Христов е един от най-обичаните и аплодираните певци в Ковънт Гардън! С Питър Брук се слага началото на цяла поредица конфликти в артистичните среди, които съпътстват Борис почти през цялата му кариера и му спечелват славата на труден характер, главно защото той е човек, който не прави компромиси с изкуството и не е пасивна пионка в ръцета на режисьори, сценографи и диригенти, а активен участник във всеки един елемент на спектакъла – пеенето, актьорската игра, декорите, костюмите, грима. Пътят към върховете вече е открит пред Борис и той поема смело по него, за да се превърне в легенда. Няма да описвам подробно кариерата му – безкраен низ от триумфални спектакли, концерти и радио-изпълнения.
През януари 1950 г. Борис дебютира в друга ключова басова партия – Мефистофел във “Фауст” от Гуно. През март същата година пее в “Танхойзер” в Неаполския театър Сан Карло под палката на Карл Бьом. С този спектакъл е свързана следната интересна случка. Карл Бьом се втурва в гримьорната на Христов и заявява: “Браво, Борис, ти си страхотен артист, а гласът ти е изключителен!”. Басът отговаря с леден глас: “Маестро, преди няколко години, когато бяхте диригент на Виенската Щатсопер, се явих на прослушване при Вас и въобще не ме забелязахте.” Бьом е безкрайно изненадан, защото не си спомня случая. “Виждаш ли, Борис, как човек може да допусне ужасна грешка и в изкуството.” Те повече не работят никога заедно. На 27 май 1950 г. Борис дебютира в другата своя коронна роля (освен Борис Годунов), която го прави легендарен – Филип II из “Дон Карлос” на Верди. Мястото е Флорентинския Театро Комунале, диригента – вече легендарния Тулио Серафин (който дирижира “Дон Карлсо” още от 1912 г.), отзивите – възторжени. В следващите 31 години Борис ще пее тази роля повече от 150 пъти на три континента! Съдбата на Борис Годунов е подобна – тази роля присъства е репертоара на Борис Христов 26 години и също е пята над 150 пъти. В тези две ключови за басовия репертоар роли – баезкрайно драматични и трагични – Борис Христов впечатлява публиката, във всеки един спектакъл с всичко – глас, актьорска игра, грим, костюми и всичко това съчетано в едно пълно превъплъщение в героя, което по мнението на мнозина остава ненадминато! На същия Флорентински фестивал Борис дебютира и в ролята на Агамемнон из “Ифигения в Авлида” от Глук. Режисьорът Херберт Граф, с който Христов ще работи често и в бъдеще, решава да включи кавалерийското училище на карабинерите, тъй като размерите на сцената позволяват воините да влязат на коне. Борис Христов категорично отказва дубльор – той е отличен ездач и сам води армията си, яхнал бял кон и облечен в пурпурна мантия. “Освен като певец, пожънах аплодисменти и като ездач” спомня си той. В края на 1949 г. с Борис Христов се свързва Сол Хюрок и му предлага много съблазнителен договор – голямо турне в Америка, което включва откриване на сезона 1950/51 г. в Нюйоркската Метрополитен опера с “Дон Карлос”. Борис приема без да предполага какви трудности ще срещне! На Борис е отказана виза, тъй като господата се уплашили да не би да пуснат на американска земя комунистически шпионин, тъй като Борис е все още с българския си паспорт (не е получил италиански), въпреки че няма никаква пряка връзка с комунистическа България.

За щастие през 50-те години европейските театри се надпреварват да канят Борис Христов и американския инцидент е бързо забравен. През 1951 г. той дебютира в ролята на дон Руи Гомец да Силва от “Ернани” на Верди и в двете роли из “Княз Игор” на Бородин – княз Галицки и хан Кончак, а през 1952 г. той дебютира и като Мефистофел в едноименната опера на Бойто. Общо ролите, които Борис Христов е пял са около 60, без да се броят партиите в църковните произведения – кантати, реквиеми, оратории. През юли 1952 г. Борис Христов осъщестява първия си пълен запис на опера – “Борис Годунов”, където изпълнява и трите централни басови партии – Борис Годунов, Пимен и Варлаам. Това се прави за първи път! Някои го критикуват за това, а други се възхищават на фантастичното му превъплъщение в три коренно различни образа. През 1953 г. той пее Борис Годунов за първи път и в Париж, където има небивал успех, и е наречен, не много оригинално според мен, “новия Шаляпин”. Борис Христов никак не обича подобни сравнения и показателни за това са следните две случки. След прием в музея на операта една възрастна почитателка възторжено заявява: “Вие пеете като Шаляпин!”, следва нетърпящ никакво възражение отговор: “Аз пея, както пея АЗ!”, а когато един френски журналист си позволява да го попита какво мисли за големия руски артист, Христов отговаря с убийствен хумор: “Шаляпин? Никога не съм чувал това име!”. През октомври 1953 г. Борис Христов прави в Париж и първия от двата си записа на ролята на Мефистофел из “Фауст” от Гуно. Решено е записа на сцената в църквата да се направи в катедралата “Сент Йосташ”, тъй като по всеобщото мнение там се намира най-добрия орган във Франция. Кой знае защо, дали да се пресъздаде нощната атмосфера или поради невъзможност записа да се направи през деня поради службите в храма, се решава сцената да се запише между полунощ и четири часа през нощта. Студът е страхотен и енорийския свещеник, обзет от милост към артистите, им поднася отвреме-навреме горещ чай да се постоплят. Всеки път, когато поднася чай на Борис Христов той възкликва с престорено неодобрение: “О, Господи, да давам да пие и на Дявола! Може би тук е мястото да спомена две думи за едно най-впечатляващите неща около Борис Христов – неговата дискография, която обхваща един период от повече от 30 години – от първия му запис на 28 април 1949 г. на песента на Варлаам до последните му записи през май/юни 1980 г. на песни от Александър Гречанинов. Дискографията му е меко казано огромна – само оперите от Верди, на които е направен пълен запис с негово участие са 8; от тях само на “Дон Карлос” има 5 официални записа (2 студийни и 3 от спектакли); “Аида”, “Ернани”, “Силата на съдбата” и “Сицилиански вечерни” са с по 2. Към всичко това се прибавя множество арии из тези опери, записани в студио или на концерт и двата записа на Реквием (1949 г. с Караян и 1959 г. със Серафин). Не мога да пропусна да отбележа някои от тези арии – на първо място прочутия монолог на Филип II “Ella giammai m'amo” в записа с Херберт фон Караян и оркестър “Филхармония” направен на 28 ноември 1949 г. – контрастите в динамиката са поразителни, а за тъгата, болката и мъката, които струят с изключителна сила просто нямам думи! Друг феноменален запис е речитатива, каватината и кабалетата на Гомец да Силва “Che mai vegg'io...Infelice, e tuo credevi...L'offeso onor” направен на 6 март 1951 г. със същия оркестър, но под палката на Анатоле Фистулари. Няма какво да кажа, просто трябва да се чуе! Интересно е да се отбележи, че Борис рядко е пял комични образи на сцената, винаги е предпочитал драматичните и трагични персонажи. Записите на арията на Лепорело "Madamina, il catalogo e questo" из “Дон Жуан” на Моцарт и арията на Дон Базилио "La calunnia e un venticello" из “Севилския бръснар” на Росини разкриват огромния му потенциал и в тази област. Борис до края на кариерата си съжалява, че така и не му се отдава възможност да пресъздаде на сцена образа на Лепорело, чиято прочута ария той е пял десетки и записал пет пъти. И двете арии фигурират в прочутия му рецитал изнесен на 23 декември 1976 г. в Лугано, където гласът на Борис Христов, вече 62-годишен и с 30-годишна кариера зад гърба си, отново поразява със своята чистота, богатство и мощ.

Трябва да отбележа и Мусоргски – освен двата студийни записа на “Борис Годунов”, в които изпълнява и трите роли (1952 г. с Добровен и 1962 г. с Клюитанс) с участието на Борис Христов съществува и едно радио изпълнение на “Хованщина”, както и множество записи на отделни арии. Емоционалната експресивност в изпълненията на Борис Христов винаги е наистина невероятна, но като че ли тя най-силно изпъква в музиката на Мусоргски. На моменти пеенето (почти декламация понякога) стига до трагизъм, какъвто е трудно да си представи човек, че може да се изрази с глас! Прекрасен пример за това е монологът на Борис "Достиг я высшей власти", “Прощаването и смъртта на Борис”, както и Серенадата из цикъла “Песни и танци на смъртта”.

С творчеството на Модест Мусоргски е свързано може би най-колосалното постижение на Борис Христов в областта на звукозаписа – той е първия, който осъщестява пълен запис на всичките 63 песни на големия руски композитор в периода 1955/57 г., които са издадени в 4 плочи, към които има красив албум, в които са дадени текстовете на всички песни (в оригинал и превод на английски, италиански и френски) и историко-естетически анализ на всяка една от тях (дело на самия Борис Христов). Един критик заявява дори, че му се струва, че най-великото произведение на Мусоргски не е “Борис Годунов”, а тези 4 плочи. Тук трябва да отбележа, че репертоарът на Борис Христов излиза далеч от рамките на операта. Той е записал и безброй руски песни – както народни, така и от Римски-Корсаков, Чайковски, Бородин (заедно с два записа на “Княз Игор”, в които пее и Галицки и Кончак), Кюи, Балакирев, Гречанинов, Глинка, Рахманинов. Трудно изброими са и камерните концерти, в които Борис Христов е пял много от тези песни. Той е един от малкото, които са съумяли да постигнат върхове на оперната и концертната сцена. Да не говорим за огромната му роля при популяризирането на руските песни. Няма да се спирам повече върху песенния репертоар, но горещо Ви препоръчвам да чуете “Пророк” от Римски-Корсаков в уникалния запис с Андре Клюитанс и прекрасния текст на Пушкин. Човек не може да не остане поразен от невероятната мощ и плътност на гласа и в същото време от гъвкавостта и подвижността му!

Освен операта и песните (класически и народни) има и трето направление в записите на Борис Христов – църковно-славянската музика. Тук се отнасят главно уникалните записи на поредица български и руски църковно-славянски песнопения направени през октомври 1976 г. и “Liturgia domestica” от Александър Гречанинов записана през ноември 1979 г. И двата записа са направени в “Александър Невски” и още веднъж разкриват музикалната универсалност и уникалност на Борис Христов.

Операта, песните и църковната музика са три различни свята; и в трите, както каза веднъж една радиоводеща “Борис Христов е единственият и Борис Христов винаги ще си остане Борис Христов”. В живота на Борис Христов не липсват и лични драми. През лятото на 1956 г. той дебютира в най-известния Южноамерикански театър – “Колон” в Буенос Айрес с две от коронните си роли – Борис Годунов и Мефистофел от “Фауст” на Гуно. По същото време Франка е бременна и Борис е извънредно щастлив, че ще става баща. На една репетиция на Франка и се завива свят и тя губи съзнание за кратко, след като се свестява веднага отива в болницата сама, за да не прекъсва репетицията. Лекарите са категорични – налага се спешна операция. Борис се прибира вкъщи и не заварва жена си, когато му казват какво е станало, той се хвърля в първото такси и пристига в болницата. Операцията е свършила, Франка е добре, но детето е загубено и те няма да могат да имат повече деца. И двамата са съсипани. Фанатичен професионалист Борис продължава репетициите, а мъката му остава скрита за колегите му. Спектаклите имат триумфален успех. След Южна Америка най-после се осъществява и американското турне, което се е оказало невъзможно преди 6 години. Сол Хюрок е организирал поредица спектакли и концерти. Най-забележителното от това американско турне е финалът му – галаконцерт на 10 декември 1956 г. в студията на NBC в Ню Йорк под диригентството на Алфред Валенщайн. В концерта участват изключителни артисти, като например пианиста Артур Рубинщайн. Борис Христов изпълнява “Прощаването и смъртта на Борис” из “Борис Годунов”. Франка си спомня: “Бях в ложата заедно с президента на NBC и със съпругата на Артур Рубинщайн, която, убедена в значимостта на съпруга си, почти не ме погледна. Големият пианист след изпълнението си дойде в ложата и изслуша мълчаливо “Прощаването и смъртта на Борис”. След това Рубинщайн, силно развълнуван, ме прегърна и ми каза (без да обръща внимание на погледите на жена си), че Борис е единствен, че е по-добър от Шаляпин, че е изключителен и че той никога не е слушал подобен артист.

Следващото американско турне, през есента на 1957 г., също има огромен успех, но завършва преждевременно с конфликт. Концертите трябвало да бъдат 25 и то доста добре платени, но програмата е убийствена – един ден Борис трябва да пее в Канада, където е 15 градуса под нулата, а на следващия в Калифорния, където е 30 градуса на сянка. Борис се отказва от договора. “Губите цяло състояние” – избухва Хюрок, на което Христов отговаря твърдо: “Иначе ще изгубя гласа си. Сред множеството конфликти на Борис Христов особено известен е този с Мария Калас. През януари 1955 г. те пеят заедно в “Медея” от Керубини. Борис, след като вижда, че неговата роля (на Креон) е орязана поне с една трета, отказва да участва. В крайна сметка съкращенията са премахнати и Борис приема ролята, но Калас започва да се цупи, тъй като Креон сега е станал твърде централен герой. Следва измъчено помирение между двамата, което обаче се оказва само затишие пред буря. По време на молитвата на Креон избухват викове, освирквания и обиди от клакьорска група, за чието наемане е отговорен не друг, а съпругът на Мария Калас. Стига се дори до нахлуване на полиция в ложите, за да се успокоят разгорещените страсти. Когато в края на второ действие Калас се приближава към сцената, за да се поклони сама, Борис и препречва пътя с думите: “Или всички излизаме заедно или никой не излиза”. Въпреки буйните аплодисменти никой не излиза на сцената, а накрая театралния директор обяснява ситуацията: “О, нищо сериозно. Просто малко допълнение към гръко-българската война”. Калас и Христов приключват предварително заявените спектакли и никога повече не пеят заедно на оперната сцена.
В средата на 60-те години една лична драма става причина вече превърналият се в жива легенда певец, да започне наново и да извоюва цялата си слава почти отначало. В края на 1964 г. той получава тежък мозъчен кръвоизлив. Подложен е на изключително тежка операция, която продължава 18 часа! Изходът от подобна операция рядко е успешен. Във вестниците вече се подготвят статиите, които се пишат, когато някоя известна личност почине. Обаче...не само, че операцията е успешна, но и още на следващата пролет през 1965 г. Борис Христов е вече напълно възстановен, без каквито и да е физически или психически увреждания. Но от нито един театър не идва предложение за спектакъл! До края на годината идват само няколко плахи покани за концерти – Девета симфония на Бетовен, Реквием на Верди (за които е “виновен” старият му приятел Виторио Гуи), песни и арии, но нито един оперен спектакъл. Нито един театър не иска да рискува и да покани Борис Христов, а само година по-рано театралните директори са се хващали за косите само и само да осигурят феноменалното му гласово и актьорско присъствие. Най-после един театър рискува: може би театърът, който най-много обича Борис през всичките години на кариерата му, там където той е получил най-много и най-бурни аплодисменти – Ковънт Гардън. Сър Дейвид Уебстър, който между другото единствен, като представител на една институция изпраща цветя на Борис в мрачните дни на болестта му, го кани за 7 представления на “Борис Годунов” в края на 1965 г. и началото на 1966 г. Целия оперен свят е потресен от силата с която Борис Христов се завръща на сцената! Разбира се, в края на 60-те, 70-те и началото на 80-те години кариерата на Борис Христов не е така интензивна, както по-рано. Той пее по-малко на брой роли и повече набляга на концертна дейност, но това не означава, че тези години трябва да се подценяват, още повече, че през тях, и без това огромния му репертоар, се увеличава още повече – той пее за пръв път в “Разбойници” от Верди и “Саул и Давид” от Нилсен Неговото последно участие в опера е през януари 1982 г. в Парма в ролята на Филип II, където в ролята на Елизабет му партнира Гена Димитрова и това слага началото на нейната блестяща международна кариера. Въпреки, че тя отдавна пее в престижни театри, именно това участие с Борис Христов е решаващо за нейната кариера и я прави истинска звезда. Последният му концерт е на 2 юни 1986 г. в Българската академия в Рим, където изпява “Многая лета” от Бортнянски заедно с хоровата капела “Светослав Обретенов”. След лятото Борис е ангажиран за концерти с диригента Рикардо Шайи в Амстердам. За съжаление тези ангажименти не се осъщестяват – здравословното му състояние се влошава рязко и с кариерата му е свършено. Започва преподаване в Българската академия. През 1992 г. нови здравословни проблеми го принуждават да спре и тази своя дейност. На 28 юни 1993 г. новината за смъртта на Борис Христов обикаля света.

Вокална и артистична уникалност

Изтълкувано буквално всеки човек е уникален и неповторим и в този смисъл всеки оперен певец притежава вокална и артистична уникалност. Ако, обаче, се абстрахираме от тази тривиална интерпретация и се замислим колко от оперните артисти могат безпогрешно да бъдат разпознати дори след първото чуване, дори от не-специалисти или меломани, а просто от най-обикновени слушатели, то тогава и ще видим въпроса за вокалната и артистична уникалност в нова светлина.

Без никакво съмнение Борис Христов е по-равен сред равните. Той е уникален, гениален и неповторим в исконния смисъл на тези понятия. Вокалната и артистична уникалност струят от всяка фраза, ария, партия или концертно изпълнение – уникалност, която не го напуска до самия край на творческия му път. Ето как изразява това месечното списание “Диапазон”.бр.1 от 1983г:

“Първата радост ни носи изненадата. Огромният, красив глас е непокътнат, непроменен от възрастта (над 60 години), звучността му в пианисимите е съвършена, във фортисимите – непоклатимо уверена, абсолютно изравнена във всички регистри. Чудо на природата, безупречна техника или умение, мъдрост на изпълнителя? Може би всичко това заедно.

Втората радост ни носи едно рядко преживяване – среща с школа, почти непозната днес, школата на най-чистото белканто. Тя дава възможност де се пее всичко във всеки репертоар: цвят, нюанси, стил и лекота при звукоизвличането, наречени ”линия” – белег за благородство в пеенето, за нещо, по което се познават боговете.

Третата радост ни носи присъствието. От излизането на сцената до аплодисментите, от жеста до погледа и всеки миг от строгата стилна и трудна програма (Мусоргски в първата част, Мусоргски във втората, Мусоргски на бис) – невероятно присъствие на личността, на темперамента. Това нито може да се обсъжда, нито може да се рзабере. То просто съществува и ние се прекланяме пред него.

Пред възхитената и очарована публика на 22.11.1983г. застана личност, за която древните биха казали, че е полубог. Как другояче можем да неречем един от най-големите певци на 20-ти век? Когато коцертът свърши, бяхме принудени да се върнем на земята, в нашето време, а в чувствата ни се бяха преплели усещания за нещо невероятно….”

Oсобено високи са оценките за концертите и спектаклите на Борис Христов през 1973-1974 година. На 7 септември 1973г Роберт Хендерсън пише в “Дейли Телеграф”:

«Борис Христов направи едно от много редките си излизания върху концертния подиум в нашата старна. Снощи той пя като солист с оркестъра на кралската опера с диригент Колин Дейвис на “променадния концерт” в голямата зала “Албърт Хол”. Неговото въздействие върху публиката с изпълнението на двете големи предсмъртни сцени из руските опери “Живот за Царя” и “Борис Годунов” от Мусоргски, беше великолепен пример, очарованието на неговия толкова странен и неуловимо типичен тембър – качество, което притежават само най-великите певци актьори…………съмнявам се дали някой друг бас в света понастоящем би могъл да привлече така непринудено едно подобно множество към “Албърт Хол”, както той го стори снощи. Съществува ли също така друг басов певец в света, чийто тон да е така съсредоточен , така здраво фокусиран центъра на всяка нота, без никакво огъване?.. Гласът му с един царствено спадащ тон се възвисява над хора на полските войници (певци от БиБиСи). Той изпя прощалната песен на Сусанин към живота в тъжни, черни като антрацит тонове, но пък с ясен и чист блясък на гласа си. Христов вади израза на гласа си от най-добрия възможен извор – звученето и значението на думите, които пее. И когато пее на руски тези страхотно мъчни звуци и срички през огромното си гърло, ефектът, който се получава, е фантастичен.”

През 1956 година критиката посреща Борис Христов като изключителен артист. На 27 Септември 1956г вестник Сан Франциско Екземинъ оценява неговия “американски оперен дебют” като събитие и го представя на своите читатели като “магнетична централна фигура в една сценично нова постановка – действително прекрасна по концепция. Най-хубавото, което Христов притежава, е изключителната красота на гласа си. Едно голямо качство в роля, която съответства напълно на един руски Ричард 3….Гласът на Борис Христов напълно наподобява този на Шаляпин – богат, сочен със славянски отенък и финес”.

За същия дебют Клифърд Геслер отбелязва в “Оклънд Трибюн” на 26 Септември, че Борис Христов е бил приветствуван възторжено от препълнения салон на “Уор Мемориъл опера Хаус” и че неговият глас притежава такива качества и възможности, които го правят необикновен.

На 1 Октомври 1956 година в “Ню Йорк таймс” пише:

“Това е едно пресъздаване на Борис Годунов, което би следвало да предизвика сравнения с изпълненията на баснословния русин Феодор Шаляпин. Г-н Христов представлява един вулкан от прочувственост. Когато той е на сцената, операта започва да взема неочаквани размери. Тя се превръща в среда и същност на живота.”

През 1980 тези изводи се помнят и защитават още по-категорично, като се свррзват вече с по-широк кръг от проблеми от творческата кариера на артиста.

Един от рецензентите - Бил Закариесен, пише:”..Подпомогнат, от общо взето, добрия хор и оркестър на Музикалното общество под диригенството на Анжело Кампори Христов изпълни арии из оперите на Верди „Макбет” и Дон Карлос”, от които интерпретацията му „Ella giammi m’amo” стана класическа с голямата трагичност без сянка на самосъжаление. Сбогуването и смъртта на Борис от „Борис Годунов” на Мусоргски бяха още веднъж великолепно представени, а едва доловимите пианисими могат да вдъхнат страх от бога у всеки друг съвременен бас. Най-хубави бяха „Песни и танци на смъртта” – четири миниатюри на музикалната драма, чието изпълнение бе пропито с ужас и романтичност”. И след тези високи оценки следва категоричният извод: „Твърде малко са колосите, които са все още сред нас.” Така многостранно се опитва да види нещата и Байрон Белт. В рецензията си „Христов се завръща триумфално” (Нюзхауз Нюзпейпърс-26.03.1980г.) той отбелязва: „Малко над щестдесетте басът на Христов остава неповторим инструмент. Той се топи от черна злоба, но може да се превърне и в най-изящно „медзавоче”, което сме чували от съвременните певци. Силата и съвършенството на изкуството му са така изключителни, че просто да го гледаш и слушаш е урок за това, какво представлява музикалното общуване...След извънредно сърдечно посрещане концертът започва малко лошо. Кампори направи въведение към арията на Банко от „Макбет” на Верди с невероятня интродукция към тази хаотична опера. Когато Христов започна, изглеждаше скован от нерви и изпълнението не послужи за нищо друго освен да го отпусне сред топлотата на възхитената публика... Но първата част завърши със зашеметяващото хорово изпълнение на „Стабат матер” от Верди и след това може би с най-великата басова сцена в италианската опера – „Елла джаммай м’амо” от „Дон Карлос”... Силната тъга и отчаянието на предания монарх бяха пресъздадени от артиста по-добре от всеки друг път... Човек остава почти неподготвен за факта, че един певец с бяла връзка и фрак може така всеобхватно да владеее всеки нюанс, че да почувстваш още веднъж присъствието на едно завършено величие. Слава!”

Не се отличава по тон и колоритни ударения и рецензията на Хариет Джонсън, публикувана в „Ню Йорк поуст” на 25 1980 г.: „С красива фигура, макар и над щестдесетте, с изправена стъпка и страшен, почти зловещ поглед, басът се изправя на сцената с елегантност, достатъчна за някоя филмова версия на тема за преуспелия, оттеглил се шпионин и най-аристократичния таен агент на Скотланд Ярд. В началото гласът му, който е по-ярък и вибриращ бас от по-мрачния Шаляпинов тип, бе суховат поради лесно разбираемото напрежение. Със сценичното си поведение той пресъздаде всички тъжни, мрачни неща, за които се пееше. Но ледът се счупи. Макар че певецът все още не се усмихваше, когато той пристъпи към Мусоргски и започна с чувствения руски език и музика, които очевидно са в кръвта му на славянин. В сцената на сбогуването и смъртта на Борис той изпълни някои части много по-бавно, отколкото би си позволил в едно представление на цялата опера, но звучеше убедително. Толкова покъртителен патос имаше в изпълнението, когато изпя „пази сестра си, сине”, че публиката чувстваше как той умира във всеки звук.”

През 1976 г. сякаш като компенсация за това, че е чакала дълго, музикалната общественост в Мадрид посреща Борис Христов с овации, които могат да се се нарекат сензационни. Местната преса пише, че представлението на „Дон Карлос”, включено в рамките на 13-ти оперен фестивал, е „апотеоз”. На 22 април 1976 г. сп. „АВС” споделя: „Състав от знаменитости. Гласове от най-високо, изключително качество. Гласът на Борис Христов в ролята на Филип Втори побеждава опасностите, които крие възрастта, благодарение на извънредно голямо майсторство. Богатството на нюансите – от най-суровата строгост до нежността на любовната жалба; баснословното въплатяване на героя – в действия, жестове, облекло, начините да налага присъствието си, да действа, да говори и дори да посреща овациите, които бяха единодушно подети и продължиха няколко минути.”

„...Достойно е също да се отбележи, че псевдоиталианецът, българинът Борис Христов, се представи като крал Филип в „Дон Карлос” абсолютно странно – в една група на тенори и сопрани, които на сцената действат повече или по-малко случайно, намирайки се срещу една певческа индивидуалност, която не извършва нито един жест, без този жест да е акуратно проучен и психологически мотивиран”..1 В случая е много съществено, че същите критични оценки ги прави и този, „който пее обкръжен от случайни тенори и сопрани”, т.е. Борис Христов. При това той ги е направил много по-рано, защото е видял „влошаването на положението” още в Италия.

В други рецензии тези съмнения или критични бележки или съмнения са омекотени под влияние най-често на личния възторг. И когато търсят сигурната опора, за да мотивират оптимистичното звучене на своите изводи, съответните автори отново се позовават на Борис Христов. В „Информацион” от 17 февруари 1967 г. Х. Ленц споделя, че когато Борис Христов излиза на сцената, изведнъж става става ясно колко малко са другите личности, надарени с красив глас – в неговите очи всички, които го обкръжават в спектакъла, изглеждат като марионетки, че Борис Христов извисява реално мислите и чувствата на всички, които са в залата. Затова следват и ясните думи: „Представянето на „Дон Карлос” в рамките на фестивала на италианската опера имаше това, което липсваше при изпълнението на „Риголето”: една автентична артистична индивидуалност между изпълнителите. Ние имаме възможност да адмирираме още вреднъж Борис Христов... В ролята на Филип той се превърна в истински символ на голямото изкуство ... Дори когато Христов заставаше гърбом към публиката, ние онемявахме пред неговия мощен талант.”

Подобно нещо може да се каже за гастролите на Борис Христов в Залцбург или Виена. Възторженото отношение на взискателната публика към неговото изкуство не се изменя в течение на няколко десетилетия. Доказателство за това са аплодисментите, с които тя го посреща отново през май 1982 г. А що се късае до нейните по-ранни оценки, достатъчно е да се цитират отзивите по случай участието му във фестивала в Залцбург: „Единствен Борис Христов притежава изтински и пълен мащаб от качества на певец и артист, каквито се изискват за тържества като залцбургските. Операта „Дон Карлос” би трябвало да се нарече „Филип Втори”, щом в тази роля излиза Борис Христов.... Гласът му блести както със своя смазващ регистър, така и с топлотата си, с истинската дълбочина и благородство, с необикновеното, прекрасно пианисимо....Образец на изискана фразировка и певческа културна чувствителност.” За същите тези спектакли специалният кореспондент на сп. „Советская музика” в Залцбург – музикологът И. Нестев, пише: „Централната фигура на спектакъла „Дон Карлос” бе славянинът Борис Христов – знаменитият български бас, който изпълняваше ролята на Филип Втори. Неговият глас се отличава с грамадна сила, поразява с богатството на нюансите – от гръмкоподобните, гневни избухвания до най-нежното пианисимо. Сценичното изпълнение достигна в пълния смисън на думата върховете на драматизма.”

На 1 октомври 1956 г., като припомня, че Борис Христов е чакал несправедливо шест години виза за Съединените щати, в.”Ню Йорк Таймс” отбелязва ясно: „Г-н Христов представлява вулкан от прочувственост. Когато той е на сцената , операта взема неочаквани размери. Тя се превръща в среда за самия живот... Това представление само по себе си би оправдало всеки, който има възможност да прекоси целия континент и да присъства на него.” Две години по-късно Борис Христов е отново в Съединените щати и критиката продължава да повишава градуса на своите възторзи. Още в заглавието на своята рецензия в. „Чикаго нюз” (18 ноември 1958 г.) утвърждава: „Царят на Христов – образ, достоен само за легендите.” Според същият вестник Борис Христов е „един гений на лиричния театър”. Така откликва и „Чикаго Сън Таймс” в броя си от 18 ноември 1958 г. : „Борис Христов направи от ролята си раздвижена и интензивна сила, предствляваща най-отличната награда за всеки оперен театър.”

Несъмнено първото обяснение в случая е обаянието на неговия глас. Той е наричан „цар на басите” и „най-добрия бас на нашата епоха”. Но вероятно не защото е най-силен. Може би днес по света има и много други, не по-малко силни гласове. Очевидно в случая се касае за красивия тембър на този глас, за неговите небивало богати колоритни и емоционални нюанси. Ако се поровим в рецензиите, излезли вече на толкова много езици по света, ще открием, че той е наричан „богат, сочен, със славянски отенък и финес”2; „красив във всичките си нюанси и при всички положения, пияно или форте, в дълбочините или в най-високите си тонове”; „въшебен глас, който може да бъде откриван по тембъра си между стотици гласове – благороден, сериозен, внушителен”3 В една рецензия Пиетро Капуто го нарича „бронзов глас”4 Вестник „Таймс” (2 юли, 1973 г.) споделя, че Борис Христов „притежава диапазон на баритон, въпреки че тембърът му е на бас”5. Подобно нещо твърди и Вера Лемперт в италианското списание „Музика” (септември, 1973 г.): „Той е най-голямата личност на онзи специален тембър – тъжен и меланхоличен, който можем да назовем „славянски бас”6 В рецензия на Хауърд Таубман, поместена на 1 октомври 1956 г. в „Ню Йорк Таймс”, се приема, че неговият глас е гладък, мощен басов глас с горни тонове, които имат баритонов резонанс. Американският вестник „Окланд Трибюн” чрез статия на Клифърд Геслер (26.09.1956 г.) също информира своите читатели, че „Христов демонстрира един глас от рядко качество измежду басите – твърд и постоянен, а така също и изключително гладък, до степен необикновена за ниските гласове – гъвкав, с много широк диапазон на тоналност, цвят и изразителност7. И ако се опитаме да установим кое от тези определения е най-вярно, ще стигнем до извода, че това е невъзможно – общо казано те всички са правдиви. Или може би всички ни разкриват от различна гледна точка истината, че Борис Христов умее да нюансира гениално своя тембър и да бъде еднакво изразяващ и когато се моли или плаче, и когато заповядва; че в неговия глас има неизчерпаемо богати светлосенки, понякога разлети неуловимо, сякаш докосвани от ласката на пролетен вятър, а друг път сгъстени в могъщи драматични контрасти, сякаш подготвени за фон на второто пришествие, но винаги разпределени точно, с поразяваща сигурност; че може да омагьосва с приглушената си въздишка, да изгражда лирични светове и усещане за щастие със своето неповторимо „медзавоче” и да постигне равна и непоклатима бронзова точност или неотразим блясък в своите царствено контролирани височини. Ето тази обобщена истина, повтаряна по различен начин от различни хора и на различни езици, преодолява успешно всички предубеждения и етнически граници, за да подготви пътя на една спонтанна радост и на една трайна обич. Тя се повтаря не само с рецензии, но и с овациите на хилядите зрители, с техните благодарствени погледи, с ускорения ритъм на техните сърца. Повтаря се от тяхното щастливо усещане , че се докосват до един велик дар на прородата, превърнат в не по-малко велико средство за обогатяване и възвисяване на духовете.

Щастливият дар от природата на този съвършен певец обаче не е единственото обяснение на френетичните овации и екстатичните състояния, предизвикани от него в концертните зали. В рецензиите много пъти е била изтъквана неговата брилянтна техника – тази техника, която е изключително сложна за обяснение, но във всички случаи се явява закономерно следствие от методичното му усъвършенстване и от неговото щастливо натрупване на опит, знания и шлифоване. В нея се включва рядкото му умение да съблюдава границите на музикалната точност и изправност, да произвежда гръмогласни фортисими, да контролира емоционалните стойности на всяка музикална фраза, да намира точно ударенията на кулминационните моменти. Специалистите винаги са били удивлявани от неговата абсолютна сигурност, от възможностите му без всякакви колебания и пресилвания, с виртуозна лекота, душевна изразителност и обаяние да разкрие изяществото и пълния регистър на своите хармонични тоналности. Едновременно с това, в същите тези рецензии винаги е изтъквано, че когато той пее на сцената, публиката остава в „бездихание”, омагьосана от неговото имтерпретаторско майсторство и от личния му магнетизъм; че когато неговият сподавено тих и гладък глас се понесе из залата, едва ли някой следи и отчита достойнствата на техническите му възможности. В този момент богатата гама от нюанси и забулени тонални цветове се превръщат в страдание, стон, въздишки или молитва и хората са подчинени на крушението или възхода на титаничните характери, които ги разтърсват. А това означава, че те се наелектризират от неговото умение да изгражда верни, живи и цялостни образи с неотразими морални и емоционални излъчвания. В този смисъл той твърди, че „няма техника”. Когато на гласа не е възложено да изрази едно душевно състояние, по-добре е той да не се използва8.

От тази гледна точка Борис Христов също може да бъде сравняван с Шаляпин. Защото и в него певецът и актьорът са неделими. В неговата концепция песента и действието са еднакво важни и това е изтъквано от всички музикални авторитети. В много отзиви за неговите спектакли и концерти е ставало дума за „обемно” и действително физическо присъствие, но и двете определения са свързани винаги с представата за неговото покоряващо сценично поведение и излъчване. Те са толкова неотразими, че дори и критиците, обременени с неизбежни професионални предрасъдъци, имат чувството, че на концертите си той пее известните си арии не във фрак, а в сценичен костюм. През 1956 г., когато пишат, че овациите, с които е посрещнат Борис Христов в операта на град Буенос Айрес, „са надминали всичко, което се помни в този театър”, аржентинските вестници посочват, че Борис Годунов, пресъздаден от него, е бил невероятен не само във вокално, но и артистично отношение.

Борис Христов и България

Взаимоотношения на Борис Христов с българските оперни артисти и институции

Взаимоотношения на Борис Христов с българските оперни артисти и институции са се простирали е изключително широки емоционални и поведенчески рамки съчетавайки в себе си всички нюанси и палитри от всеотдайна любов до зверска омраза, от безгранично възхишение и преклонение до безумна завист.

Великата оперна прима Райна Кабаиванска споделя, че първият и досега с Борис е бил “незабравимо, велико и магнетично” изживяване. Срещата се осъществила в Париж, където голямата певица останал възхитена не само от певчестките и интерпретаторски възможности на Борис Христов, но и от бащинското отнощение, топлота и готовност за помощ към младата, прохождаща негова сънародничка.

Великият български тенор Бойко Цветанов е бил любимият ученик на Борис Христов в Рим. Властите по онова време отказват да пуснат Бойко Цветанов, въпреки изришното настояване на Маестрото, който, чул веднъж запис на младия тенор, твърдо е решен да го вземе на обучение при себе си. Тогава в типичния си безкомпромисен стил Борис заявява, че ако не пристигне този млад тенор никой от групата няма да дойде.

Борис е трогнат от таланта на Бойко Цветанов и често докато плаче и го нарича “сине мой” докато пее. И до ден днешен Бойко Цветанов твърди, че Борис Христов е най-гениалният и въздействащ певец, който някога се е раждал.

Tитаничен конфликт се разиграва между Борис Христов и друг голям български бас – Николай Гяуров. Всичко става в края на 1960 г. и началото на 1961 г., когато двамата участват в постановка на “Дон Карлос” в Миланската Скала – Борис Христов в ролята на Филип II, а младия Гяуров в ролята на Великия Инквизитор. Между двамата велики баси веднага се разгаря омраза, за която основна причина е политиката – Гяуров е подкрепян от комунистическия режим в България; от същите тези хора, които отказват виза на Борис, за да се прибере в родината си за погребението на баща си по-рано същата година. Парадоксално, но през цялата си 40-годишна кариера Борис Христов не е пял пред публика в родината си след дебюта си в Италия, именно поради политически причини свързани с комунизма в България! Цяло чудо е, че му е било позволено да прави записи в България и то на църковна музика! Но да се върна на конфликта с Гяуров. Публиката е потресена от гнева, който се развихря с невероятна сила на сцената, като повечето хора си мислят, че това е резултат само от драматичната сила на операта. Конфликтът става нетърпим и Борис заявява, че театърът е малък за двама им. Ръководството на Скалата избира Гяуров и той се превръща в неин любимец през следващите десетилетия! На Борис Христов предлагат да приключат договора му с четири представления на “Парсифал”, за които вече са започнали репетициите. На 11 май 1961 г. вратите на Миланската Скала се затварят завинаги за Борис Христов.

Особено показателен за антиборисхристовските настроения в гилдията са събитията, съпътствали намерението на Борис Христов да изгради музикална академия в София точно срещу НАТФИЗ.

Тогава няколко видни и велики български вокални педагози като Христо Бръмбаров, Илия Йософоф и Георги Златев-Черкин отиват лично при Тодор Живков , за да лобират против начинанието на Борис да получи картбланш.

Жалко как лична ненавист и нетърпимост може да попречи на взаимната работа на иначе велики в своята област хора.

Хората които познавали отблизо световно известния оперен певец Борис Христов, разказват, че патриотизмът му бил огромен. Родът на артиста произхождал от македонските краища и великият бас цял живот запазил в сърцето си романтична любов към тези стари български земи.

През 1968 година живеещият в Италия Борис Христов получил писмо от непознат композитор от Скопие (тогава Югославия). Той съобщавал на именития бас, че е написал "историческа опера" със сюжет за живота и смъртта на Цар Самуил. След като правил дежурните комплименти за майсторството на българина, авторът му предлагал да изпълни ролята на Самуил ( главната басова партия ) в бъдещия "оперен спектакъл" на Скопския народен театър.

По-всичко личало, че въпросното писмо е съгласувано с официалните Югославски власти е Скопие, в Белград. Към Борис Христов се отправяли покани не само за участие в оперното произведение, но и обещания за щедри хонорари, грамофонни записи и много, много слава покрай изпълнението на ариите на Самуил. Големият оперен изпълнител се заитересувал от творбата на младия скопси композитор и се съгласил да погледне партитурата и либретото. В обемист плик скоро нотите и текстът на операта "Цар Самуил" пристигнали в Италия и Борис Христов добросъвестно се запознал с темата, сюжета и музиката на бъдещия спектакъл.

Още като прочел началото на операта най-великият световен и български бас на всички времена разбрал че пред него стои фалшификат на българската история. Българският Цар Самуил бил представен като "македонски княз", а болярите му - като елит на измислената от югославската пропаганда "македонска нация". Гневът на Борис Христов се излял веднага в остро писмо-отговор до младия композитор от Македония: "Г-н Македоснки,
  Получих програмата за вашия "Цар Самуил" за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче, не можах да разбера, а то Вие отдавна знаете моето мнение, което е и мнение на всеки българин. Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и изопачаване на исторически истини, които не могат да не направят впечатление дори на невежи хора.
  Вие знаете, че моя род произхожда от край на България, в който Вие живеете и който се нарича Македония, която в била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така както цар Самуил е бил и ще остане в световната история ЦАР БОЛГАРСКИЙ!
  Желая Вам и на Вашето семейство Честита Нова година.

12 януари 1969г.
Борис Христов

Споменатият от певеца в писмото му Д. Ташовски навремето минава за един от най-люто настроените "македонски историчари", който под път и над път публикувал лъжи и клевети за България. Оперното предложение от Скопие, изглежда, дълбоко е засегнало навремето Борис Христов, защото след няколко месеца ( на 1 септември 1969 година ) той написал по този повод възмутено писмо до своя съученик и състудент от детинстото Любен Живков: "През тази зима композиторът Македонски има тупето да ми изпрати една програма от премиерното представление на "Цар Самуил" в Македонския народен театър в Скопие. Изпращам ти прибавено към писмото фотокопие от предговора към програмата - пример на официално предателство към род, родина и човешко достойнство и фотокопие на моето кратно писмо-отговор. Без да коментирам повече, искам да ти съобщя, че ще страдам, докато не видя тези двамата български юроди ( става дума за композитора Македонски и проф. Ташовски - б.р.), да им извия врата, да им изтегля ушите и да ги изпратя по дяволите с един мощен и свещен ритник. Боже, успокой раба, твоего Бориса!"

Мeценатска, дарителска и преподавателска дейност

Ето какво споделя професор Атанас Божков в своята книга “Борис Христов” :

“Като всяка творческа личност Борис Христов може да бъде наречен дарител най-напред заради това, което е създал с покоряващата сила на своя талант. Или с други думи, заради щастието, удоволствието и огромното удолетворение, което хората са получили от него. Когато музиковедите пишат, че неговите образи са поразяващи или единствени и неповторими, те всъщност утвърждават тези образи като значимо явление в целия духовен живот на нашето време. А това означава и като изключителен принос или дарение в съкровищницата на световната култура. Нима възхищението или просветлението, предизвикани в името на нравственото самовглъбяване и възвисяване, не са най-добрите дарове в битието на човека? Фактът, че те могат да бъдат подлагани на естетически анализи и да се разглеждат като техника, сценично поведение или професионално самообладание и душевно претворяване съвсем не помрачават техния блясък като придобивка, от която милиони хора се чувстват духовно възвисени и обогатени.

Разбира се, ние можем да разгледаме понятието „дарение” от различни позиции, да го отричаме в подобна редакция и дори да го считаме за отдавна износено. В случая всичко зависи от умението ни да си служим разумно с наследствените морални и естетически представи и от готовността ни да се замислим сериозно върху смисъла на нашите днешни връзки и постъпки. Очевидно понятията „щедрост” и „дарение” или „егоизъм” и „прахосничество” са останали в речника на съвременната цивилизация не само за да обясняват библейските предания и притчата за „лептата на вдовицата”. Но ако се задълбочим в сложните нюанси на тези явления, ще видим отново, че начинът по който те се свързват с живота на Борис Христов, наистина заслужава специално внимание.

Слушал съм, че за автографите на Борис христов в Съединените щати са заплащани понякога до 150 долара. Той очевидно едва ли е имал представа за движението на този „курс” и вероятно никой не е изчислявал какво би се получило, ако всички негови безплатни автографи биха се осребрили. Това би било наистина нелепост. Самото съществуване на тези автографи обаче е реалност, върху която има смисъл да се разсъждава, защото тя е израз на връзки и усещания, които не са нито снобизъм, нито преходна мода. Когато е ставало дума за тях, спомнял съм си за един друг негов „автограф”, поставен не вече върху фотографии, луксозни програми и ученически албуми, а върху най-свидните спомени, които може да съхрани човек.

За този „автограф” узнах някъде през октомври 1976 г. След записа на руските и българските църковни песнопения, които бележеха наистина едно завръщане – и към свещените извори на нашето минало, и към родната среда, два дни преди да отпътува отново за Рим, Борис Христов поиска да се изкачим на Витоша, но предупреди: „Само четиримата – с жените.” Защо предложи това, бе лесно да се разбере9. Ние обикаляхме около „Златните мостове”, без да определяме кога ще се връщаме, сякаш извършвахме някакво тайнство. Борис Христов се опитваше да се освободи не само от звукозаписната техника, от светкавиците и молбите за срещи, но и от нещо друго, което очевидно го терзаеше и сега започваше да се разтваря успешно в меката синкава прозрачност на приветливия есенен ден. Горе, над пластовете пушеци и предрасъдъци, между морените, оголените брезички и тревите, попарени от първата слана, неговите чувства се прочистваха от горчилките и лошите спомени, за да заблестят неопетнени като мекото слънце над нас. Изпитанията, споменът за лагера, човешката неблагодарност, преживените и сподавени болки – всичко това сякаш се изживяваше наново, за да се стопи завинаги, и „Златните мостове” се превръщаха в началото на една ведра или също така златна пътека, водяща към чистия свят на детските години. Когато започнахме да се спускаме, ние вървяхме само по нея. Вървяхме бавно, много дълго, а после започнахме да бързаме, сякаш се бояхме, че тя ще помръкне, преди да стигнем до нейния край.

Така се озовахме пред един олтар. Казвам олтар, защото в края на подобна пътека не може да има нищо друго. Това бе неговият семеен дом на ул. „Цар Самуил”43. Той продължаваше да бъде типичен за „тихите” квартали на някогашна София и наистина с нищо не се отличаваше от наследството на средните социални прослойки, съществуващи в София между двете световни войни. Сега обаче той бе станал светилище на спомени и добродетели, с които не може да се скъса. Или може би източник на енергия, без която светлата и чиста пътека в живота се оказва нереална. Ние се докосвахме до фотографиите, картините и обикновените битови вещи в безлюдните стаи като до реликви, а когато се изкачихме до тавана, видяхме още един магически знак, който ни оправдаваше, че постъпваме така – един „автограф” върху последната бетонна плоча. Когато се завършва строежът, Борис Христов се подписва тук заедно със своя брат тайно, сякаш скрепява съкровения си договор с времето.

От няколко години той бе решил да подари този „автограф” на своята родина заедно с дворното място, двете постройки и всички реликви останали в тях. Или може би с всички онези ценности, които неговото въображение отново събираше, за да превърне този дом в източник на светлина и радост и школа за много нови таланти. Знаех за неговото предложение да се организира „студио”, в което ще се използва и личният му артистичен опит – то бе изразено в едно негово писмо още в началото на 60-те години и подновено в изложението му до СГНС от 08.02.1971 г. Вярвах, че това ще стане и че един ден неговата колосална дейност ще бъде популяризирана и в още по-разнообразни форми. Затова си позволявах да свържа по своему нещата. Няколко години преди това от англиският музиколог Джон Хигинс бе споделена надеждата, че когато Борис Христов „евнтуално реши да окачи завинаги своя скиптър и златния кръг, олицетворяващ царското му достойнство, костюмите му за ролята на Борис, с която лондонската публика е свикнала да го вижда толкова дълго върху сцената, ще бъдат оставени като дар на Ковънт Гардън”. Може би тъкмо подобни мисли ми даваха основание да виждам скъпоценните реликви на артистичното му дело и в неговия бащин дом. Такива въпроси все още не бяха обсъждани с него, но само по себе си дарението вече се докосваше до тях. То бе вече едно задължение.

Ако искаме да обясним всички интимни страни на това задължение, може да се оплетем в сложни разсъждения за скритите сияния на човешката душевност и дори да се окажем субективни. Но ние няма да бъдем далеч от истината, ако видим в него и едно лично, може да се каже, съдбовно изпитание. Спомням си с какво вълнение бе започнат разговорът и за друго подобно дарение. Това бе средата на м. април 1976 г. Съпругата на Борис Христов, г-жа Франка Мария де Рензис, пристигна в посолството неочаквано, силно развълнувана, и поиска да разговаряме за „нещо много важно”.

 

Г-н Божков, ние решихме да направим едно дарение. Аз и моят съпруг. Искам да ме разберете. Така ще бъде най-добре.

 

Тя бе седнала върху бароковото канапе съвсем накрая, сякаш без разрешение и говореше, без да чака отговор. Не си свали палтото, поиска една цигара и като пусна малко дим, сякаш да прикрие нервния ход на мислите си, продължи:

 

Вилата е чудесна. Архитектът, нейният автор е мой братовчед. Той проектира навремето и централната гара на Рим. Не зная дали съм ясна. Безвъзмездно! Нека бъде Българска академия. Борис ще бъде щастлив да направи приживе още нещо хубаво за своето Отечество.

 

Няколко часа по-късно на същото канапе седеше Борис Христов. По същия начин – може би не така накрая, но без да си сваля палтото и с някакво натрупване на мислите, които искаше да сподели. През тези няколко часа бях успял да видя вилата, която се оказа наистина разкошна, но разговорът ни така и не успя да тръгне – очевидно в случая бе трудно да се получи някакъв „баланс” с неговото напрежение. През следващите дни започнаха формалностите по прехвърлянето на имота и нотариусът Омеро Вомеро, с когото се познавахме от други случаи, направи всичко за ускоряването на нещата, но не всичко можеше да се предвиди. Процедурите се проточиха дълго. И ако имаше някой да се измъчва от „изчакването”, то това бяха Борис Христов и г-жа Франка. За тях дарението отново бе драматично раздвояване между миналото и бъдещето. То беше израз на усилия да се направи нещо ново и значимо, а това винаги е съпроводено с напрежение и борба. В акта, изготвен от Вомеро, бе записано: „Г-н Христов, воден от любов към България и с цел да подпомага млади таланти и да съдейства за развитието на изкуството и културата подарява на Народна Република България ... вилата, намираща се на ул. „Мадона ди Кампилио”6 в Рим, състояща се от терен около 3981 кв. метра, записан в полския регистър на Рим, стр. 224, чл. 77 и 303, с намиращите се в него сграда, построена въз основа на разрешителното за строеж 596011/255, 1954 г., издадено от Римската община, състояща се от подземен гараж, от сервизни помещения и гараж и от партерен етаж, включващ няколко жилищни помещения и тройни сервизи.”

Как трябваше да се разбира желанието на Борис Христов „да съдейства за развитието на културата и изкуството”, ставаше ясно и от първия проект за „статут” на тази подарена вила:

  1. Да бъде център за творческото усъвършенстване на млади български таланти в областта на пеенето и музикалния театър, както и в различни други изкуства.
  2. Да обогатява българската културна пропаганда в Италия по форма и обхват.
  3. Да играе обединяваща роля при проучването и използването на историческите и художествените извори и паметници от италианските архиви, библиотеки и музеи, които са свързани с културата и миналото на българския народ.
  4. Да участва активно в инициативите за пропаганда на българската култура в Италия.
  5. Да обобщава опита от характерните явления и процеси в западноевропейския културен живот

По-късно, когато за това дарение се заговори между повече хора, е ставало дума и за неговата цена. Някои са заявявали, че то струва колкото едно посолство и те са имали всички основания да мислят така. Но винаги когато в разговора са се включвали подобни представи, отново съм си спомнял за цената на безплатните автографи след последната завеса в оперните зали. Та нима може моралът или щедростта да имат текуща цена? В случая нещата можеха да се изчислят в обеми и квадратни метри, но да се направи същото с родолюбието или радостта от себераздаването беше невъзможно. За Борис Христов и за г-жа Франка подарената вила не е наследствен, излишен или лесно придобит имот, а материализация на огромни усилия, изстрадани надежди и напрегнат, честен труд. И когато тръгвах по веригата на тези мисли, често стигах до образите на старите български ктитори – на онези патриоти, които са поддържали векове наред високите нравствени добродетели на нашия народ. Спомнях си за техните смирени посвещения, които не са израз на уплаха пред неизвестността или пред очакваното възмездие, а реална атака срещу мрака и социалните окови – едно ярко доказателство за потребността им да съзидават в името на общото благо. Може би тези хора не са дарявали толкова големи суми, че да бъдат разорени, но народът е въвеждал техните изображения в галериите на популярните светци, защото те са поддържали една свещена традиция. И когато се връщах отново към примера на Борис Христов, мислех, че имам всички основания да го сравнявам с тях. По същество той възстановява тази традиция. А излишно е да се доказва, че цената на една възстановена традиция наистина може да бъде изчислена с помощта на кубици, декари и валутни операции.”

Борис Христов дарява и родния си дом в България, намиращ се на столичната улица “Самуил” 43, който по-късно става “Музикален център – Борис Христов” за подготовка на млади дарования.

 

И в заключение......

Животът на видните личности винаги е обект на поредици от исторически и идейно-философски интервенции. Някои от тях имат нужда от “тълкуване”, “анализиране”, “осмисляне” и прочие “похвати”, целящи да представят в пълнота въпросната личност пред широката или по-елитна аудитория.

При Борис Христов всичко това е излишно. Неговият живот е едно с неговото изкуство, с неговия талант, с неговия невероятен дар Божи.

Контактът на човек с неговата личност и талант е непосредствен, мълниеносен и не оставя след себе си загадки инедомлъвки.

Той e признат за изключителен феномен в света на оперната музика. Съчетава изразителните средства на белкантото с тези на славянската певческа школа. Интелектуалец и артист в пълния смисъл на думата, той разгръща таланта си до върхове, които никой не е е достигнал.

Борис Христов е отдаден не само на необятния оперен репертоар. Той възражда стотици руски и славянски църковни класики и множество ортодоксални псалми, с желанието да им осигури сигурно място в съкровищницата на световното музикално наследство.

Няколкото изречения, които изрича великият българин след записите в Патриаршеската катедрала св. “Александър Невски” казват почти всичко за неговата личност, патриотизъм и безкористно сливане с изкуството:

„Старанието, което винаги полагам при провеждането на всяка инициатива в моята артистична дейност, е плод на чистия порив, който ме тласка непрестанно към усъвършенстване на въжделеното от мен - да успея в моето изкуство, та чрез него да съдействам за издигането на духовния и културен уровен на родна България и да допринеса, дори с малко, за постигането на всенародния вечен стремеж: „На земли мир, в человецех благоволение...”. Спътник на тази мечта е житейският ми дълг - да оправдая своето съществуване пред настоящето и идните поколения, пропит от тези чувства, се завърнах отново в Отечеството. Този път ми се отдаде възможност да продължа творческите си стремежи в пределите на страната, в която съм роден. Новото начало е сложено в храм-паметника „Св. Александър Невски” - там, от където тръгнах като момче да се уча по чужбина. Сега на родна земя желая да свърша онова, което е минало, настояще и бъдеще в моя творчески живот и да оставя нещо плодотворно за младите таланти, както и един призив към идващите, който би могъл да поддържа желанието им за проникване в културния и духовен блясък на древна България, и заедно с това да ги подпомага в стремежа да водят Родина и свят към все по-благолепно бъдеще... и нине и присно и во веки веков.”

Стоян Бончев

/Учредител и Председател на Фондация „Борис Христов”/

 

Десетки прекрасни изпълнения на Борис Христов може да чуете ако посетите нашия Youtube канал “Boris Christoff” Music Foundation

 https://www.youtube.com/user/bassoassoluto

 

1 Poul Rovising Olsen. Festival for verden af I forgards. Berlingske Tidente, 19.02.1967

2 Рецензия в „Сан Франциско Екзаминър” от 27 септември 1956 г.

3 Из рецензията на Алан Блит за рецитала на Борис Христов в „Албърт Хол” на 7 септември 1973 г. („Опера Магазин” октомври 1973 г.) За същия концерт Феликс Апрахамян пише на 7.09.1973 г. в „Обзървар”: „Вълшебният глас на Борис Христов надминаваше всички възможни гласове.”

4 Из рецензия за рецитала на Борис Христов в залата на „Виа дей Гречи” в Рим през септември 1973 г. На този концерт той е акомпаниран от Никита Магалов.

5 В същата рецензия се изтъква, че при изпълнението на цикъла „Баз слънце” на Мусоргски Борис Христов е показал „пълният си регистър на тонална оцветеност и изкуство...от заглушено пианисимо, изкачващо се до най-висше театрално изкуство и после обратно към мекото пианисимо”.

6 Подобни оценки се съдържат и в редица други от цитираните статии. Борис Христов е наречен „славянски бас” и в Enciclopedia della musica (Ricordi, Milano, 1963, Volume primo, p.476). Но в повечето случаи авторите на тези рецензии не пропускат да подчертаят, че неговото изкуство е един неповторим синтез на италианската певческа школа със славянска чувствителност.

7 Две години по-късно, на 3.12.1958 г., „Витокс Поуст” пише за Борис Христов”: „За един бас качеството на гласа му е необикновено звучно. Високите му тонове са толкова леки и звънтящи, че и на най-високото им стъпало гласът му звучи като на баритон, но той се чувства еднакво удобно, когато взема и най-ниските тонове.” Имайки предвид тези качества на Борис Христов, на 05.01.1970 г. италианският вестник „Ил Матино” пише, че „Той е един изпънител, който няма съперници днес.”

8 Интервю с Борис Христов, отпечатано в „Темпо” на 25.02.1977 г.

9 Очевидно Борис Христов бе уморен от многобройните репетиции и срещи. Но той искаше да се освободи от присъствието на много хора и по друга причина. Витоша можеше да му върне живия аромат на спомените, да го потопи в усещанията на младежките години, я това едва ли можеше да стане с многолюдна компания.

Copyright © Boris Christoff Foundation. All Rights Reserved.